Из “Спомените…” на Никола Лазарков

14 януари 1878 година
Из “Спомените…” на Никола Лазарков
“Времето, като януарско време бе много студено. Дебел снег покриваше земята. Мъглата, която при нахлуването на турските войски в града, бе паднала и го покриваше като с бела плащеница от всевъзможни беди и напасти, от два-три дни насам се проветре и я нема вече, а само силния студ бе вкаменил всичко. Но въпреки тая редка зимна студ населението на града … почна на тълпи, на тълпи да пълни чаршийската улица и да приготви среща на идящите…
Часът е вече два по пладне. И ето – процесията с църковни кръстове и знамена потегли за посрещане, в нея са: свещениците, архиерейският наместник Сакеларий Христо Костов, учителите, временният граждански комитет … Всички български и еврейски първенци и маса друг народ. Навалицата е голяма, като поток е заляла чаршийската улица към горния край на града. И всички бързат, едно от студ и друго, за да се пристигне навреме, за да не би русите да изпреварят. Снеговитата местност около мостовете Джермански и Тополнишки току от веднъж почерня от свят. А в това именно време отсреща по софийското шосе се показаха на пики и червени флагчета на тях. И след това се подадоха и хора с войнишко облекло – ескадрона с командира и офицерите му напред. Оживлението в посрещачите се повиши. Те един друг се посбутаха, свалиха фесовете си и всички като с един глас извикаха „Ура!”, с което разтърсиха въздуха. Цялото Горно поле – надлъж и шир отгласи тая спасителна и до тогава неказана дума.
„Урааа! Урааа!”… „Свърши се, свърши се…” вече робското тегло на българина и от тоя край. И докато множеството продължаваше да своя радостен вик, ето че войниците от първите редове на ескадрона пристигнаха и стъпиха на моста.
Командира – майор Орлински / този ескадрон войска бе от Мариуполския хусарски полк/ като видя голямото множество посрещачи със свещеници в църковно облекло, кръстове и знамена, отслаби хода, спря и слезе от коня си на земята. Един войник с тръба, превързана с жълт шнур и преметната отзад на гърба му, скочи от коня си и с другата ръка хвана юздите на коня на командира. А той, след като се обърна и командва на войниците си да слязат от конете, свали шапката от главата си, приближи до излезлия малко напред свещеник и като се понаведе, целуна кръста и ръката, в която го държеше, па застана пред него прав. Свещеникът, дълбоко развълнуван, вдигна поглед към офицера и като го благослови, каза:
“Благословен гряди помежду нас, в името Господне и ни носи свобода! Като поздравяваме Ваше Високо Благородие с благополучно пристигане, от мое име и от името на всички граждани, приветствам Вас и целият Ви ескадрон с добре дошли!”
Командирът се поклони и като си вдигна главата, изгледа наоколо множеството и отговори:
“Свети Отче и вие граждани на Дупница, Государ император послал руское войнство для освобождение еднокровним нам болгарского народа от турецким владичества! По приказание убо моего началника, я приехал с моим ескадронам заити город! Да здравствует гражданине – ура! “
Множеството, което при гробна тишина изслуша това, което се изговори, наново като че из едно гърло подзе току що спрялата преди малко „ура” и полето пак загърмя и се оглуши.